Вчера се насрах. Буквално. В центъра...

Вчера се насрах. Буквално. В центъра. Не е смешно. Голям, здрав, привидно интелигентен мъж напълни гащите. А ето как се случи това…
Вървя си аз по центъра, на никой не преча, никой не ми досажда на мен и изведнъж ми се припърдя. Аз обичам да си ги правя тия работи, пък и дядо все ми е казвал, че хубав човек лоши работи в него си не държал. А и обстановката си беше като по поръчка – студеничко, неоживено, на стъмняване… а бе кеф! Пък и не съм аматьор в тая работа. Не че се хваля, ама вкъщи като пръдна и на съседите им се събират пердетата.
И така. Реших аз, че ще пускам газовото. Натиснах газта и докато стане работата усетих, че съм издухал клапана. Стоя насред центъра и върша, така да се каже големия зор направо в гащите. И нищо не мога да направя. Пълзи си без да ми иска разрешение.
Винаги съм се учудвал, че когато сереш вкъщи, винаги го правиш спокойно и на порции. Изстискаш 100 грама, стегнеш и хоп… отрежеш. Прелистваш следващата страница на вестника, преглеждаш заглавията и изстискваш следващата порция.
Когато се осираш в гащите за никакви порции не може да иде реч. З*дникът ти просто се отваря и всичко се излива. При това се отприщва толкова широко, че оставам с впечатлението, че той (з*дникът) без мое съгласие, участва в конкурса “Изсери хълмче с диаметър 30 см и спечели мобилен телефон“.
По мое мнение сериозно се осрах. Стоя, вече изпотен, насред центъра и мисля… Да стигна до вкъщи, е колкото да драпам до Перник на колене. Няма да я бъде тая. Продължавам да стоя и опитвам да открия изход от ситуацията. Нещо трябва да правя. По едно време се усетих, че навън всъщност е студено. Мисля си… ще поседна на скамейката, „крема“ ще замръзне, после се бухам на градския и така на прибежки ще се добера до вкъщи.
Седнах на пейката и седя. Чакам да стегне дето се вика. А на з*дника ми едно топлоооо…
И изведнъж ме атакува мръсна мисъл… ако мат`ряла замръзне и с яйцата ми е свършено! Стана ми лошо от тая мисъл. Скочих. Хората нещо почнаха да ме заобикалят. Явно виждат, че замислям нещо и не искат да ми пречат. А аз стоя и нищо не мога да измисля. Така поне 5–6 минути.
И изведнъж ме осени гениална мисъл. Сега ще вляза в някой вход, ще се кача в асансьора, ще си сваля гащите, ще си избърша з*дника с тях и бегом вкъщи.
И така… Значи влизам аз в един вход, викам асансьора и усещам, че положението на з*дника ми вече започва да изстива. Излязохме от горещите новини, дето се вика. Честно да си кажа, усещането не е от най – приятните. Във входа осъзнах още нещо – от мен наистина вони малко кофти. Не! Доста кофти.
Асансьорът пристига. Пъхам се аз вътре и моментално натискам най – горното копче, което оказва се е за 14-я етаж. Междувременно с другата ръка откопчавам панталона. Идеята е да не губя време, за да може да се справя докато стигна до 14-я.
Тъкмо вратата се затваря и в този момент в асансьора връхлита някакво мило създание. От женски пол. Деее*а! И нея и ситуацията!
– А, вие сте за 14-я! Аз съм за 13-я. – изчурулика тя – Ама нищо, ще се кача с Вас до 14-я, пък после ще слезна пеша един етаж.
“Разбира се, че ще се качиш, аз вече натиснах копчето“ – помислих си, докато си закопчавах панталона.
Асансьорът потегли, а аз всеки момент очаквам да сдам фира. Гърбът ми е изпотен, а лайн*то на з*дника ми съвсем изстина. Мисля, че в асансьора започна да вони много вече, защото милото създание ме изгледа някак странно. Направих глупав поглед от типа “Не съм срал аз в асансьора“, надигнах рамене и мълчаливо забих поглед в гърдите ѝ.
Пътуваме си мълчешком няколко етажа и изведнъж… Мамка му! Някъде около 10-я етаж, асансьорът ни направи реверанс, изскърца жално все едно си взима довиждане с нас и лампата угасна. Малко ми остана да се осера втори път.
Асансьорът заседна.
– Т`ва да не закъса асансьора?!? – попита девойчето и едно сладко и трепери гласчето… аха да свърши!
– Ами ако правилно разбирам, предвид преждепроизходящото, точно това се случи. – отговарям придавайки си интелигентен вид. А през това време мисля какво да правя с размазаната торта в гащите и осрания си з*дник. Щото нещо трябва да правя все пак.
И изведнъж девойката циврейки натисна ня`кво копче и започна да говори с някой, като съобщи адреса и почна да реве за помощ.
Аз като си представих, че ей сега ще се домъкнат техниците, ще почнат да ни издърпват оттук и да питат защо така мирише на л*йна и още повече ми се досра.
А в асансьора е тъмно, пък ако щеш очите си спукай от мигане. И изведнъж загрях, че докато в асансьора е тъмно трябва бързо да си сваля панталоните, да си събуя гащите и после да ги сбутам в ъгъла. А като светнат лампите тя (девойката) ще види, че наистина не мирише от мен.
Разкопчавам панталона. Обаче явно вдигнах доста шум и тя веднага:
– Какво правите? – попита и преглътна шумно.
– А, нищо, настанявам се по–удобно, че май дълго ще чакаме.
А през това време внимателно си изхлузвам панталоните, за да не взема още повече да доомажа положението.
– А какво мирише така? – попита тя изплашено, а аз за малко да изпляскам, че съм се осрал на улицата и затова така мирише. Обаче запазих самообладание.
– Някакви пияници серат в асансьорите, не може да се диша направо.
А през това време вече съм си свалил нацяло панталоните и стоя насред асансьора с осрани гащи.
Взех че си помислих, че ей сега, ако светне тока и девойчето наистина ще се гътне. Ако не успее от миризмата, от гледката – със сигурност. НО вече нищо не може да се направи, така че продължавам да работя.
Момичето започна много шумно да преглъща. Явно и тя се е осрала от уплахата.
А аз се въртя и наистина много шумно действам. Мисля как да стане по-тихо работата. И си представям каква миризма ще се понесе като си събуя гащите…
– Господине, нали нищо няма да ми направите, моля Ви, не ме пипайте…
И започна да циври.
– А бе ти добре ли си, бе момиче, аз имам жена и две деца… просто отивам при един приятел да обсъдим нещо… как можа да си помислиш, че ще ти направя нещо. – отговарям уверено, а през това време започвам да си отлепям гащите от з*дника.
Пфу, как мирише когато направиш белята в гащите. Мирише не както в тоалетната. Мирише така, че мухите още преди да приближат губят съзнание и после поне седмица се въргалят в реанимация.
Момичето усети, че нещо не е наред и се сви да реве в ъгъла.
– О, я стига! Нали ти казах, че нищо няма да ти направя /в друга ситуация не бих го казал/ – опитвам се да я успокоя, след като вече съм си отлепил гащите от з*дника и мисля как да ги сваля без да си омажа краката.
Момичето съвсем откачи. Седи тъпо в ъгъла и си мрънка нещо, май молитви някви чете. А аз вече съм си свалил гащите до коленете.
– Господине, ама вие, хлъц, хлъц,… моля ви, не ме убивайте…
И продължава да хълца.
– За чий си ми притрябвала?! И без теб си имам достатъчно проблеми, само до теб ми е! – изхлузвам гащите малко под коленете и осъзнавам, че наистина е много говняно положението. Краката ми са омазани, з*дника ми е омазан, панталона ми е омазан и така мирише, че и на двамата ни сълзят очите. Мисля, че от миризмата девойката се прее*а окончателно.
– Ама Вие… Вие… - сумти пак тя.
– Кво Вие, Вие…, стой си спокойно, – казвам - явно някой се е осрал, аз го настъпах и затова мирише!
Мисля, че момичето се строполи на пода в асансьора. То и аз едва не губя съзнание вече, но от друга страна осъзнавам, че не мога да протакам повече. Или сега, или никога.
Накратко – навеждам се, изхлузвам гащите от единия крак. Нещо плясна на пода, но мисля, че това беше тортата от гащите ми, тъй като момичето вече се строполи. Девойката просто си седи на пода и през 2–3 секунди измучава по нещо. Изхлузих и втория крак. Изведнъж ми олекна. Половината работа е свършена.
Стоя с гащите в ръка и се чудя в кой ъгъл да ги метна, така че да не ги стоваря на главата на тая лигла ревлива и да не ги лепна върху моите панталони. Заслушвам се.
Аха, тя седи отсреща, значи в срещуположния ъгъл трябва да се целя.
И в тоя момент… положението стана ибалосимамата.
Лампата светна. Асансьорът тръгна. Като ми привикнаха очите със светлината разбрах, че с момичето нещо не е съвсем наред. Очите ѝ са като палачинки, устата отворена, ръцете скръстени, с устни примлясква като риба… с две думи, викам си – край, изперка от стрес девойчето. И тогава осъзнах картинката в асансьора.
Аз стоя гол от кръста надолу, всичко е в л*йна, държа в ръка омазаните гащи и я гледам в гърдите.
Извратеняк! Тя още няколко секунди примляска с устни, размаха ръце и отпусна глава на пода.
Викам си: „Край, предаде Богу дух!“ Пък на мен само труп в асансьора не ми стигаше, та сега и това си имам. Реших да не губя време. Изтрих си з*дника и краката с гащите, обух панталона и като честен и почтен гражданин чакам асансьора да спре и да си сляза на моя етаж.
На пода – момиче, вероятно мъртво; в ръцете ми осрани гащи и наоколо смрад, ама не мога да я опиша. Да ме питате защо си държа гащите в ръка – не знам.
Когато асансьорът спира, момичето още не е оживяло. Така си се въргаля долу.
Помислих си, че е малко кофти да я оставя в това състояние в асансьора и я извлачвам на 14-я етаж.
Слагам я внимателно на площадката пред асансьора, под главата ѝ бутам гащите, да не ѝ е твърдо, ако оживее и бегом духвам от тоя вход...

Добавен преди 6 години 20     Оценка: 1 от възможни 10 - общо: 392